Има ли клиентът винаги право?
- Написана от А. Сурова
- Публикувана в РАЗМИСЛИ
- Прочетена 1518 пъти
- Коментирайте първи!
Този сет от шапка и шал в тюркоазените нюанси на синьото и зеленото е ръчно плетен от полиакрил. Шапката се състои от триъгълни клинове в различни редуващи се нюанси; изглеждат като отделни части, допълнително съединени, но не са - плетени са без прекъсване на нишката. Шалът е в райе, но с тази особеност, че райето е веревно.
Веревното райе.
За тези, които разбират от плетки е ясно, че изработването на този сет изисква доста време и внимание. И понеже говорим за стока, опираме до понятието цена, а там има думата счетоводителят. За него времето е пари. Повече време за изработка означава по-висока стойност на разходите за труд, а от там и на продажната цена. А сега прибавете и другите разходи - за осигуровки, за топло, за светло, за поддръжка на магазин и т.н., защото за всичко това парите идват единствено от продажбата на стоките, такива като тази шапка и шал; например за да си купите нова метла, с която ще метете магазина си, ще трябва да продадете нещо и чак тогава да си купите метла (ако ви стигнат парите). Така в крайна сметка получавате продажна цена на стоката, която доста се различава от стойността на вложените материали. В случая с плетения сет цената е доста по-висока от стойността на преждата, от която е изплетен той. Аз, като собственик на бутик, никога не "надувам" цените, за да не се оскъпяват излишно стоките. Затова съм сигурна в едно - аз не продавам "скъпо" моите неща, те просто струват толкова, колкото е цената, която съм поставила.
Този сет, обаче, стана повод за размисъл върху една крилата фраза, измислена неизвестно от кого: "Клиентът винаги има право". Един ден в магазина ми влезе жена на средна възраст, попита за цената на сета (дори не го разгледа отблизо) и когато й я казах, тя почти изкрещя: "Ха, Вие знаете ли колко струва тази прежда?" Мисълта, която първосигнално ми мина през ума, беше: "Ами купете си една гранка и си я сложете на главата като шапка!". Разбира се, не й казах това. Възможно най-спокойно вметнах: "Ами труда..." (бях склонна да й обясня особеностите на ценообразуването), при което тя ме прекъсна и се развика: "Какъв труд? Баба ми ще ми ги изплете без пари!" и т.н. Започна се тирада за това какви търгаши са търговците, как скубят бедните клиенти... Погледнах я по-внимателно. Може би разяреното й лице я правеше да изглежда доста стара, та се запитах баба й наистина ли е между живите, или клиентката просто иска да се заяжда с мен. Загубих желание да съм любезна, нещо повече - нямах желание да продам точно на нея тези неща. Мразех я. Мразех я, защото тя ме мразеше. Беше харесала нещата, но не можеше или не искаше да плати толкова, колкото струват. Държеше се с мен така, сякаш аз искам да я ограбя. Можеше просто да си тръгне, но тя държеше да ме засегне. Не можа да ме предизвика да вляза в нейния тон и да се скараме, аз упорито си мълчах и стоически я слушах. Чувствувах се гадно в положението "продавачът никога няма право". Когато тя все пак си тръгна, аз си зададох въпроса: "Клиентът наистина ли има винаги право?". Май фразата е недовършена. Би трябвало да звучи с продължение: "Клиентът винаги има право да иска, но правото му да получи го определя продавача".
Продавачът ще обслужи всички клиенти, но не всички ще уважава. Ако ти, драги ми читателю, си клиент, сигурно би желал да си измежду уважаваните и желани клиенти. Тогава не унижавай продавача (още повече производителя); ако цената не ти харесва, просто си тръгни; и не ползувай продавача като боксова круша в салон за разтоварване. И не ми казвай, че не ти пука - на всички ни пука, но някои ги е срам да си го признаят.
А фразата "Клиентът винаги има право" я поставям в групата "Крилати глупости".